Архимандрит Атанасий: Сегашната пандемия е едно много сериозно заболяване и изпитание. Трябва да ваксинираме и душите си срещу греха!

1
2666

Представяме ви протосингела на Западно и Средноеврорпейска митрополия и предстоятел на най-големия български храм извън пределите на родината,  който се намира в Будапеща, както и основател на българския храм в Атина “Св. Йоан Рилски” архимандрит Атанасий Султанов, добре познат на сънародниците ни както в гръцката столица, така и в Унгария – един разговор на Иван Петрински и Гергана Петрова 

 

 

Здравейте отче. Нека първо Ви представим с няколко думи на читателите..

Аз съм архимандрит Атанасий (Султанов). Роден съм през 1983 година в гр. Ямбол. Възпитаник съм на Пловдивска духовна семинария “Св. Св. Кирил и Методий “ и на Атинския богословски факултет.  На 2 май 2003 година бях подстриган в монашество в манастира “Св. Атанасий “ край с. Златна ливада Чирпанско от бившия Старозагорски митрополит Галактион. Година по-късно, на същата дата, бях ръкоположен за дякон от Адрианополски епископ Евлогий, а на 4 септември 2005 г. иеромонах от Диавлийски епископ Дамаскин от Еладската православна църква (сега митрополит на Димотика). На 27 декември 2009 бях възведен от Великотърновския митрополит Григорий в архимандритско достойнство. Понастоящем, от декември 2016, съм протосингел на Западно и Средноевропейски митрополит Антоний и предстоятел на най-големия български храм извън пределите на родината- Св. св. Кирил и Методий” в Будапеща,  Унгария.

Да започнем от началото, как започна всичко, как избрахте службата към Бога, как се стигна до Атинския богословски факултет, който всъщност сте завършил?

От много малък съм възпитан в основите на християнската вяра и православната ни традиция.  Пръв мой учител беше покойната ми баба по майчина линия. Със своите скромни знания, които имаше от времето когато е била ученичка и в училище се е изучавал предмет “Закон Божий“, тя ми разказваше за Господ Иисус Христос, Неговата пресвята Майка Св. Богородица и за много светии. Тя ме научи, че най-добрият ми приятел трябва да е Бог и че, на Него мога да доверя всичко. Обичах да ходя на богослужения с нея, а по късно като се разболя и сам или с майка ми. Бяха 90-те години на миналия век,  туко що си бе заминала атеистичната власт, но не и последствията от нея, които впрочем и до днес си стоят. Бях странен за съучениците си , а и за учителите. Как така ходя на църква?! Но там в храма обаче у мен се породи желание за служение. В края на първи клас, когато учителката ни попита всички какви искаме да станем аз казах, че искам да стана свещеник.  Всички се смята много, но учителката прекъсна този смях, като каза, че такива хора са много нужни, особено във времето в което живеем. След завършването на 7-ми клас за мен бе естествен ход да продължа образованието си в семинария. През 1997 година постъпих в Пловдивска духовна семинария,  която завърших 2002 година и веднага по предложение на тогавашния и ректор, а сега игумен на Рилския манастир, епископ Евлогий и по решение на Св. Синод на БПЦ-БП бях изпратен, като стипендиант на Еладската православна църква да продължа обучението си в един от няй-престижните православни богословски факултети в света -Атинския. По време на следването си приех монашество и бях ръкоположен за иеродякон и иеромонах.

Вярно ли е, че сегашният глава на Еладската Православна Църква Иероним Втори е Ваш духовен наставник?

Мой духовен наставник е сегашния митрополит на Димотика,  Орестиада и Софлу Дамаскин, който е и в основата да има български храм в Атина.  С архиепископ Иероним ме свързва едно дългогодишно приятелство, което е пак посредством митрополит Дамаскин. По време на служението ми в Атина архиепископ Иероним винаги се е интересувал от мен и ме е подкрепял. Съветите, които той ми е давал ще останат винаги безценни за мен. Той бе и един от архиереите, които благослониха в Атина да има богослужение на български език.

Вие сте в основата на създаването на българския храм в Атина. Разкажете ни повече за това знаменателно събитие!

Още като студент, виждайки колко много българи има в Атина,  в мен се породи желание, в битността ми на иеромонах да ги обгрижвам духовно на роден език. Отначало споделих тази идея с тогавашния български посланик в Атина Стефан Стоянов, но не срещнах подкрепа.  По-късно със с помощта на митрополит Дамаскин, който тогава беше викарий на Атинска Архиепископия, издействахме разрешение веднъж месечно да служим литургия на български език в Атинския храм “Животоприемен източник“ на ул. Академиас. Службите започнаха да се посещават от много наши сънародници, а желанието да имаме свой духовен център все повече и повече нарастваше. Идеята бе подкрепена и от тогавашния български посланик г-н Андрей Караславов и консула г-н Николай Караиванов. Отново основния виновник, за да се сдобием със собствен храм бе митрополит Дамаскин. Той откри стар , неизползван храм, в кв. Агии Анаргири (св. Безсребърници) и ни помогна да направим нужните постъпки за придобиването му от тогавашната митрополия на Атина,  в чийто диоцез се намираше. По-късно тази митрополия бе разделена на две и храмът попадна в новоучредената митрополия на Илион и Петруполи. Св. Синод на БПЦ-БП  благослови аз да бъда пръв  предстоятел на храма. Разсъдихме и поискахме благословение той да бъде преименуван от Св. Миноносци на св. Преп. Йоан Рилски Чудотворец. След частичен ремонт, на 9 март 2008 година , неделя Сиропустна , в храма бе отслужва първата св. Литургия. Почти 10 години бях негов предстоятел и мисля, че за този период успяхме да положим основните на една жива традиция! Нямаше да успея ако до себе си нямах верни съратници,  които ме подкрепяха и на които искам да благодаря.

Сега сте протосингел на Западно и Средноевропейска митрополия и предстоятел на най-големия български храм извън пределите на родината,  който се намира в Будапеща. Как стигнахте от Атина до унгарската столица?

С Негово Високопреосвещенство Западно и Средноевропейски митрополит Антоний се познаваме от доста години. Бяхме и съученици в семинарията в Пловдив.  След като пое управление на българската епархия в Западна и Средна Европа,  той ме покани да му бъда пръв помощник (протосингел означава именно това). Аз приех с радост. Беше ми възложено и предстоятелството на величествения български храм „Св. св. Кирил и Методий“ в унгарската столица. Така, че от декември 2016 година съм на служение в

Вие прекарахте и заразата Ковид 19. Бил сте в критично състояние.  Как ще опишете това в качеството си на духовник?

Мое лично мнение е, че никога не трябва да приемаме болестите като наказание, а като милост Божия. Чрез болестта Бог ни дава начин за усъвършенстване с което да се доближи още повече до Него. При мен болестта не прояви никакви симптоми докато в един момент нещата не започнаха да стават наистина сложни от веднъж. Получих силни болки в мускулите и всяко движение за мен бе усилие. По-късно се появи и задух. На фона на това трябваше задължително да постъпя в болница.  Бях приет в инфекциозна клиника на ВМА София,  където лекарите положиха неимоверни усиля и грижи, за да мога да се възстановя. Думите са безсилни,  за да им изкажа своята благодарност. Без Божията милост и подкрепа, обаче надали щях да се възстановя и това го признаха и лекарите.  Любопитното е, че месеци наред обикалях цяла Европа и служих в различни храмове, участвах в конференции и срещи, но се заразих у дома, в Ямбол, където отскочих само за няколко дни.

Ето, че от една страна Бог допуска изпитанието, но от друга ни дава и начин, проявявайки Своята любов, как да го преминем. Тук е мястото да призовава всички,  които са се възстановили от болестта и имат здравословна възможност, да дарят плазма.  По този начин от една страна ще проявят християнско милосърдие, а от друга ще помогнат на страдащите, тежко болни, братя и сестри!

Отче, хората през последната  година на епидемия, станаха по-тревожни и душевно и физически изтощени, има и обезверени. Какъв съвет бихте им дали?

Вижте, хората все повече и повече забравят за Бога и за това, че Той е този, Който има върховната дума в управлението на света. Човекът все повече се опитва да докаже на Бог, че може и без Него, а дори и, че може да го надмине. Ето, че тази година се наложи Господ да ни покаже, че това никак не е така! Хората вече все по-малко и по-малко сМу е доверяват. Той е станал като нещо, което е длъжно да изпълнява всички желания, независимо че в повечето случаи са налудничави и ако не ги изпълни да Го обвиняваме и обиждаме. Ако пък все пак са за наше добро и ги изпълни да го отпратим до следващия път, когато ни потрябва. Ето с това си държание ние самите принудихме Бог да употребява Своите педагогически методи, за наше изправление. Св. Йоан Златоуст мъдро отбелязва, че Този, Който е изпратил изпитанието, знае и кога да го прекрати. Същият светец, въпреки трудностите,  които изпълвали целия ме живот, когато бил запитан какво ще каже отговорил: Слава Богу за всичко.  Така, че ако трябва да дам съвет, то той би бил единствено и само да се доверим на Бог.  Той няма да ни подведе никога!

Какво бихте посъветвали хората за Ковид? За ваксините?

Инфекцията Ковид 19 не трябва да бъде по никакъв начин подценявана. Това не е едно обикновено грипче, както твърдят някои. Особеното при нея е, че остават доста последствия. Затова основна задача в момента пред човечеството е как да се опази от тая коварна болест,  а не да мисли за конспирации и други подобни що се отнася до нея.  Мисля, че с твърда вяра в Божието милосърдие и със стриктно спазвате на противоепидемичните мерки бързо ще успеем да преминем през това изпитание. Всички видяхме, че болестта не подбира никой, няма богоизбрани или богопомазани, затова хората трябва да постъпват разумно, а не по някаква сляпа ревност.

Относно ваксините бих искал да кажа, че всички християни сме длъжни да се ваксинираме да се ваксинираме срещу греха! Болестите, в повечето случаи,  са едно педагогическо средство, за опомняне на греховността. Колкото по-малко грехове вършат хората толкова по-малко болести ще има! За ваксината срещу Ковид 19 няма как да изразя компетентно мнение, защото не съм медицински специалист. За съжаление слушам какви ли не твърдения.  Почти всеки се е обърнал на медицински специалист и вирусолог. Така няма да стигнем до никъде. Мисля, че най-разумно би било човек, познавайки своето здравословно състояние, консултирайки се със специалист да направи сам за себе си избор дали да се ваксинира или не, а не да слуша какви ли не твърдения и глупости нямащи нищо общо с действителността.

В християнството темата за страданието е свързана с изкуплението. Изкупление ли е това страдание от последната година на пандемията и за кого?

Както казах и по-горе, като християни, никога не трябва да приемаме едно изпитание като наказание, а като една възможност да се усъвършенстваме. Както също отбелязвах за сегашното положение вина има всеки един от нас, колкото и да не желаем да го проумеем. Ето ако погледнем само как някои се опитват и успяват в повечето случаи да наложат анормални форми на поведение като нормални. Казването на истината все повече и повече се ограничава , защото то засяга интересите на именно тези хора с анормално поведение. Мога да дам още много примери за това как превърнахме не нормалното в нормално. Човечеството все повече забрави за Бога и се наложи Бог да му напомни отново за своето съществуване.  За всяка вярваща в Бога душа това време е време на покаяние, време за силна молитва, време за равносметка,  а от тук време за изкупление и осъвършенстване. За всички останали е едно тежко бреме, едно време на безизходица.  Нека всеки сам си направи изводите!

С какво се занимавате в момента, освен, че се възстановявате?

В момента на преден план наистина стои възстановяването ми от тази коварна болест. Наред с това си събирам и спомените от основаването на църковната община в Атина. Мисля, че е  време вече да опиша всичко и спомените ми да излязат на бял свят.

Кога се връщате пак в Будапеща?

Да се надяваме да е скоро. Все още ми предстоят доста изследвания, но ако е воля Божия смятам за началото на Великия пост, който започват в средата на март тази година да се прибера.

Какво е посланието Ви?

Бих искал да призова всички читатели да бъдат  по-отговорни и по-разумни! Нека спрем да търсим вината на другия за сегашното положение,  но и по принцип,  и да се опитаме да открием нашата собствена за това! Неимоверно всеки от нас я има, колкото и да не иска да си признае. Ако сторим това, то ще бъде много лесно да откриете и начина по който да преодолеем, не само сегашното ни трудно положение,  но и всичко което за в бъдеще ще се появи.