Днес отбелязваме 111 години от рождението на поета Никола Вапцаров.
Никола Вапцаров е роден на 7 декември 1909 г. в Банско, в семейството на Йонко Вапцаров, един от известните пирински комити, водач на чета на ВМРО. Майка му – Елена Вапцарова е чувствителна, образована и интелигентна жена, протестантка по вяра, завършила Американския колеж в Самоков.
Чест гост на семейството е Пейо Яворов, също деец на ВМРО. По време на Балканската война Яворов, когато посещава Банско и отсяда в къщата на Вапцарови се среща с невръстния Никола. В последствие във всички квартири, в които е живял, Никола Вапцаров е държал над леглото си черна гипсова отливка на лицето на Яворов. Бойка Вапцарова разказва: „Когато за първи път влязох в ергенското жилище на Вапцаров в Кочериново, видях тази маска на Яворов, окачена на стената над неговото легло заедно с моята снимка. Посмъртната маска на големия поет се е продавала и Вапцаров си я беше купил. Когато се преместихме вече в София, я взехме и тя и тук беше закачена на стената като скъпа реликва.“
През 1942 г. е арестуван и осъден на смърт по силата на Закона за защита на държавата за организиране на подривна дейност срещу установения държавен ред по време на война.
Из писмата му до жена му Бойка:
„…Аз те обичам, ти трябва да ми вярваш, както ти вярвам аз, защото помисли — може ли да съществува любов без истинска пълна вяра? Искам да ме обичаш. Искам да ме обичаш не така, както обичат днес, а както аз те обичам. Моята любов е огромна, тя е светла, неизмерима. Питаш ме защо те обичам. Аз дори не зная. Защото не може да се улови с разума това, което гори в сърцето. Но чувствам, че те обичам. Обичам може би усмивката ти, далечната ти усмивка, която отражава чистотата на твоята душа и стремежа за нещо светло, непорочно. Това не е ли достатъчно? Колко жени има днеска, които носят непресторено тази чистота? Аз не съм срещал.“
„Бойя, какво щастие е да обича човек! .. Да обича без етикети, без догми, неръководен от предразсъдъци, игнорирайки брътвежа на хората, отдаден всецяло на своята любов, игнорирайки себе си дори. Да се обърнеш целия на саможертва, в култ на тази, която обичаш.“
„Никога не съм мислил, че в любовта ни ще има само слънце, че любовта ни ще бъде само звучна безгрижна песен. Такава любов дори не искам. Помисли колко безцветна би била тя. Помисли, колко ординерна, колко пуста щеше да бъде. Една такава любов на монотонно „щастиенце“ е възможна само за хора, лишени от чувствителност, лишени от тънкия усет за това, което е хубаво и лошо, за това, което е красиво и грозно, за това, което е възвишено и низко. Не искам да кажа, че умишлено трябва да търсим дисонанси в любовта ни, за да бъде тя разнообразна. Животът сам ще постави пред нас хиляди проблеми, които всеки за себе си ще разреши по своему. И после нашите индивидуалности ще се сблъскат, за да ги обобщят. В тази борба на обобщаване, в тази непреривна трансформация на единия и на другия е за мен най-висшият процес на любовта.“
