Кой е той:
Илия Солунов е дългогодишен треньор и състезател по джудо. В кариерата си се е занимавал с много дейности, включително с охранителен бизнес в България и чужбина. Бил е охрана в дискотека дори в Лондон. В момента води клуб по джудо в родния си Сандански, тренира деца и най-важното – сред възпитаниците му има и момче със Синдром на Даун, който има много международни отличия. Разговаряме с илия в спортната зала, тъкмо по време на тренировка с децата.
-Да започнем с няколко думи за вас и за това, което правите за спорта в Сандански.
Илия Сувов се казвам и съм секретар на клуба по джуда в Сандански. Освен това работя и с едно момче, състезател по джудо на със синдром на Даун, казва се Александър Александров. Бяхме миналата седмица на международно състезание по джудо за мъже и жени със Синдром на Даун в Линдсберг, Швеция. Градът е на около 250 км от Стокхолм. На европейското първенство участваха 8 държави с над 60 състезателя.
България участвахме с двама състезатели, Сашко и едно момиче от София на 14 години. Тя успя да завоюва сребърен медал, което е доста сериозно постижение. И това е първият наш медал в такава категория въобще.
Сашко пък миналата година има класиране на олимпиадата и беше трети. Тази година се класира пети, но пък ббеше с по-висок коефициент от спечелилият трето място състезател от Португалия. Това е защото при тези правила с хора с Даун е точкова система. И сборуването от точките от всичките срещи дава коефициента. Можеш да играеш полуфинал и да останеш пети, както и да си назад но да получиш първо място в класирането, което е доста странна система.
- Тук е мястото да кажем, че ние виждаме Сашо на тренировките, познаваме го и сме впечатлени от това, което правите за него. Сигурно е много трудно и изисква специфичен подход, желание и търпение, за да се стигне до такъв успех и резултат?
Ами както във всеки един спорт, трябва да имаш търпение, упоритост , постоянство. Но разбира се не зависи само от мен. Аз съм просто част от един по-голям пъзел. И най-важният човек там е Сашко. Той ако няма желание, нещата няма как да се случат. Разбира се и от неговото семейство. Неговата майка, която го бута напред, образно казано. И той самият е печелил и много други състезания и в други спортове. Лека атлетика и в момента се подготвяме и за световното по хвърляне на гюле с него.
- Сашко в такъв случай е изключително спортна натура.
- Невероятно. Той всеки ден кара колело и прави десет обиколки на стадиона със спортно ходене. Което е направо невероятно.
- На практика, неговиат хъс и характер правят половината от това, което вие като треньор бихте изисквали от него и ви спестява изключителни усилия. Но не спестява това, да го стимулирате и провокирате да постига резултатите. На практика това са ваши съвместни постижения?
- Да и аз точно така го възприемам. Но да се върнем на постижението от това състезание. Защото аз разказах как е останал пети, на има и по-интересни неща. Той е силен, но точно тук идва моята роля, да го накарам да канализира силата си. Конкретно за това състезание се подготвяхме около 6 месеца. Особеността обаче е в това, че при джудото при хора със Синдрома на Даун има някои забранени техники заради спецификата. Оказа се, че Сашко приложи една такава техника, която е забранена няколко пъти в една среща и беше дисквалифициран. А той владее тази техника перфектно. Това се случи на отборната част от състезанието.
- Има и любопитен момент около сформирането на отбора ви
- Да, доста. По правилата един отбор се състои от пет души. Поне две жени и трима мъже. Ние както казах в началото имахме двама състезатели. Хърватите също бяха с двама души и така се разбрахме да се обединим и да направим един общ отбор наречен Балкан тийм, заедно с братския хърватски народ . И в крайна сметка станахме трети. Показахме балканската сила.
- Казахте, че сте впечатлен от съоръжението, организацията и участниците на състезанието. Разкажете ни за тези впечатления
- Бяхме в малък, девет хиляден град , в който имаше такава спортна зала, каквато мога да кажа смело, че в цяла България няма. И като състезател и като треньор съм бил във всевъзможни зали и пак казвам, такава ние нямаме.
- Нека все пак уточним, че сте професионален спортист и имате много опит в тази посока.
- Именно, аз съм започнал да се занимавам със спорт от 6 годишен, ходил съм по състезания и съм видял доста зали. Но най-интересно ми стана, когато видях другите отбори. Ето например турският отбор дойде с по двама души във всяка една категория и просто си личеше, че и държавата седи зад тях.
- И понеже казвате, че държавата подкрепя подобни отбори в другите страни, какъвто е примера с Турция, тук какво можем да искаме?
- Не мога да кажа и да взема отношение по този въпрос. Аз имам досег с този тип спорт, на хора със Синдром на Даун, защото Сашко тренира при мен и аз се занимавам с него. На национално ниво има федерация, с която, чийто председател е Слав Петков и ние имаме контакти именно покрай Сашко, който е техен състезател и който аз тренирам.
- Все пак вие сте частен клуб. Да се върнем на медалите. Какви бяха те?
- Фактически в индивидуалната надпревара имаме сребърен медал и трето място в отборната надпревара.
- Значи сте се захванал с трудната част на нещата. Тренирате и деца, което изисква по-сложни подходи и педагогически някакви умения.
- Ами всъщност възпитанието на малките е важно. Когато искаме да изграждаме състезатели, преди да стане мъж, едно момче трябва да е минало от някъде. Трябва да има подход и сега е по-лесно от малки да ги подхванеме когато един малчуган започне от 6 годишен, вече когато стане на 12-13 трябва да очакваме той да бъде с медали на врата. Но да оставим медалите. Трябва да кажем, че джудото е признато от УНИЦЕФ за най-добрият спорт за подрастващи. И най-важното е че това е спорт, който не учи на агресия, но пък получаваш умения, които ти помагат в ситуация да се защитиш.
- Не мога да не отворя и темата за уличната агресия. За различните групи като локалните, които стават все по-популярни напоследък. Как ще коментирате това явление?
- Първо искам да кажа, че аз съм живял и в чужбина, занимавал съм се и с охранителен бизнес и съм видял много неща. Такава улична агресия няма само у нас, нея я има навсякъде по света. Но за мен у нас много куца домашното възпитание. Всички като деца и като подрастващи сме се били и влизали в някакви конфликти и битки. Но това което виждам в сегашното поколение е лиипса на всякаква етика. Думата етика не се знае дори. Не ми се иска да обиждам родители, но всичко тръгва от вкъщи. Не е нормално, момче или момиче, което е отишло до магазина, шест човека да му се нахвърлят и да го набият. Освен това, по наше време, някой ако паднеше на земята го оставяш. Сега не е така.
- Една препоръка накрая към тези деца и въобще?
- Всяка една спортна зала има функцията да възпитава и физически и не само. Идеята е децата да си оставят агресията тук, в залата. Спортът възпитава и който иска да доказва нещо, нека го прави тук.
